Киноцентър „Бояна“ не е просто имот или предприятие - това е стратегическа инфраструктура! Димо Дренчев пред ФАКТИ

Продължение…

- Г-н Дренчев, ако опасенията ви се окажат основателни и теренът бъде застроен, какви ще бъдат последствията за българската киноиндустрия и за възможността страната ни да привлича международни продукции?
- Ако българската държава допусне киноцентър „Бояна“ да престане да функционира като филмово студио, последиците за българската киноиндустрия ще бъдат изключително тежки. България би загубила значителна част от конкурентоспособността си като дестинация за международни филмови продукции и рискува да отпадне от картата на европейските производствени центрове.
Това би имало отражение далеч отвъд съдбата на едно дружество. Ще бъдат засегнати хиляди специалисти – актьори, режисьори, оператори, сценографи, монтажисти, технически екипи и десетки свързани бизнеси, които разчитат на международното филмопроизводство.
Подобно развитие би поставило под въпрос и ефекта от последните изменения в Закона за филмовата индустрия, с които държавата създаде механизми за насърчаване на чуждестранните инвестиции в сектора. Тези стимули имат смисъл само ако България разполага с модерна производствена база, способна да обслужва големи международни продукции. Без такава инфраструктура финансовите стимули сами по себе си не са достатъчни.

Последиците ще бъдат и творчески.

Българските продуценти и режисьори ще загубят значителна част от възможностите си да участват като равностойни партньори в международни копродукции, а натрупаният през десетилетия професионален капацитет ще започне постепенно да се разпилява.
Ако трябва да направя сравнение, киноцентър „Бояна“ за българската филмова индустрия е това, което АЕЦ „Козлодуй“ е за българската енергетика. Това не е просто имот или предприятие. Това е стратегическа инфраструктура, около която функционира цял един икономически сектор. Загубата на подобен актив би имала последици, които трудно могат да бъдат компенсирани в обозримо бъдеще. Именно затова въпросът не е дали един частен собственик има право да реализира печалба от своята инвестиция. Въпросът е дали държавата ще изпълни своята отговорност да защити обществения интерес, когато става дума за инфраструктура с ключово значение за развитието на българската култура, икономика и международната конкурентоспособност на филмовата индустрия.

- Предлагате държавата да търси нов стратегически инвеститор. Какъв трябва да бъде профилът на такъв инвеститор и при какви условия според Вас трябва да се осъществи подобна сделка?
- Държавата има задължението да защити националния интерес. Ако настоящият собственик е взел решение да продаде киноцентър „Бояна“, той безспорно има право да търси най-добрата пазарна цена за своята инвестиция. Това обаче не следва да става за сметка на бъдещето на българската филмова индустрия и на българската култура.
Тук не става въпрос за обикновена търговска сделка с недвижим имот. Става въпрос за стратегическа инфраструктура, която повече от половин век е в основата на развитието на българското кино и която има значение за привличането на чуждестранни инвестиции, за заетостта на хиляди специалисти и за международната конкурентоспособност на България като филмова дестинация.
Ефектът от една търговска сделка се измерва в приходи, които имат значение в рамките на една финансова година. Запазването или загубата на стратегическа инфраструктура обаче оказва влияние за десетилетия напред. Последиците за развитието на цял икономически сектор, за културната политика на държавата и за националното ни филмово наследство не могат да бъдат измерени единствено в пазарната стойност на земята.

Именно затова държавата следва да използва всички законови и договорни механизми, с които разполага, за да защити обществения интерес.

Ако след ноември 2026 г. се стигне до продажба на киноцентър „Бояна“, следва да бъдат договорени ясни, правно обвързващи гаранции, че бъдещият собственик ще запази предназначението на комплекса като филмово студио, ще продължи да развива филмопроизводствената дейност и ще инвестира в неговата модернизация, а не в промяна на предназначението на терена. Подобен подход не е прецедент. Напротив – той е част от добрите европейски практики. Държави като Унгария последователно защитават и развиват своята филмова инфраструктура, превръщайки я в инструмент за привличане на международни продукции и инвестиции. България няма основание да следва различен модел, когато разполага с най-голямото и най-разпознаваемо филмово студио в страната.
Подобна позиция не лишава собственика от правото да реализира справедлива пазарна цена за бизнеса. Тя единствено поставя условие обществените цели, които са били заложени още при приватизацията, да бъдат запазени и след евентуалната продажба. В крайна сметка самият приватизатор доброволно е приел тези условия при подписването на приватизационния договор. Следователно е напълно основателно държавата да настоява те да бъдат съблюдавани и занапред, когато е налице риск да бъде засегнат обществен интерес от такова значение.

- Често давате за пример развитието на турската филмова индустрия. Какви уроци може да извлече България от този модел и защо смятате, че той е приложим у нас?
- Достатъчно е да погледнем примера на Турция. Днес тя е сред световните лидери в износа на национално филмово и телевизионно съдържание. Турските сериали и филми достигат до стотици милиони зрители по целия свят. Това не е само успешен бизнес модел – това е инструмент на държавната политика. Чрез киното Турция популяризира своя език, култура, история, ценности, традиции и дори своята кухня. Наред с огромния културен ефект, индустрията носи на страната стотици милиони евро приходи от международни продажби всяка година.

България също има традиции, с които може да се гордее.

Българското кино има повече от вековна история, чието символично начало е поставено още през 1915 г. с филма „Българан е галант“. През последното десетилетие държавата и филмовата общност положиха сериозни усилия за подобряване на средата за филмопроизводство. Беше изменен Законът за филмовата индустрия, разширена беше подкрепата за националното кино, беше въведен и постепенно усъвършенстван механизмът за финансово стимулиране на международни продукции, а от началото на тази година беше увеличен и максималният размер на държавната помощ. Резултатите вече започват да се виждат. Българското кино отново достига до широката публика, а успехът на филми като „Гунди“, който привлече близо 800 000 зрители, показва, че интересът към родното кино е реален. Наред с това страната постепенно изгражда репутация като място за международни филмови продукции.
Всички тези политики обаче имат една задължителна предпоставка – наличието на модерна и конкурентоспособна производствена инфраструктура. Без нея финансовите стимули сами по себе си няма да бъдат достатъчни, за да убедят големите международни студиа да изберат България.
Именно затова киноцентър „Бояна“ има значение, което далеч надхвърля стойността на земята, върху която е изграден. Това е стратегическа инфраструктура за цялата българска филмова индустрия. Ако тя бъде изгубена или предназначението ѝ бъде променено, възстановяването на подобен производствен комплекс би изисквало инвестиции за стотици милиони евро и години на проектиране, строителство и технологично оборудване. Реалистично погледнато, подобен процес би отнел поне едно десетилетие. През това време България би загубила значителна част от конкурентните си позиции, а много международни продукции, специалисти и инвестиции биха се насочили към други държави в региона.
Затова въпросът не е само какво ще се случи с един частен имот.

Въпросът е дали България ще съхрани инфраструктурата, необходима за развитието на собствената си филмова индустрия,

или ще се откаже от десетилетия натрупан потенциал в момент, когато държавата вече е инвестирала значителен обществен ресурс в изграждането на конкурентна среда за киното. Ако стратегическата цел на България е да се утвърди като регионален център за филмопроизводство, запазването и модернизирането на киноцентър „Бояна“ не е просто желателно – то е необходима предпоставка за успеха на тази политика.

- През последните 20 години къде е държавата и защо е абдикирала от политиката си към българското кино и филмовата индустрия? Кои са най-големите пропуски?
- Държавата действително предприема стъпки в правилната посока за развитието на киноиндустрията. През последните години бяха направени важни промени в Закона за филмовата индустрия, въведоха се финансови стимули за международни продукции и постепенно се увеличава публичната подкрепа за сектора. Това обаче са отделни мерки. Това, което все още липсва, е дългосрочна национална стратегия за развитие на българската киноиндустрия.
Подобна стратегия не трябва да се ограничава единствено до финансирането на филми. Тя следва да обхваща цялата екосистема – развитие на човешкия капитал, международното позициониране на България, привличането на чуждестранни продукции и не на последно място – изграждането и модернизацията на филмовата инфраструктура.

Това не означава държавата непременно сама да финансира подобни инвестиции.

Съществуват различни модели на публично-частно партньорство и други финансови механизми, които успешно се прилагат в Европа. Въпросът е държавата да има ясна визия и последователна политика. Най-добрият пример в региона е Унгария. В продължение на години тя целенасочено инвестира в изграждането на модерна филмова инфраструктура, във финансови стимули и в международното позициониране на страната като производствен център. Резултатът е впечатляващ – днес в унгарската киноиндустрия ежегодно се инвестират между 800 и 900 милиона евро, а страната е сред предпочитаните дестинации за най-големите световни студиа.
Показателен е и сериалът „Черният гарван“, посветен на Янош Хуниади – една от най-значимите личности в унгарската история. Проектът е реализиран с бюджет от около 100 милиона евро и с участието на международни партньори, включително Netflix. Това не е просто телевизионен сериал. Това е инвестиция в националната култура, в историческата памет, в международния имидж на страната и в развитието на цялата филмова индустрия.

България има история, която по нищо не отстъпва на тази на други европейски държави.

Владетели като хан Тервел, хан Крум, княз Борис I или цар Симеон Велики имат биографии и историческо значение, които спокойно могат да бъдат основа за продукции от световна величина. Въпросът не е дали имаме истории, които заслужават да бъдат разказани. Въпросът е дали ще създадем условия те да бъдат реализирани от български творци и продуцент с необходимата производствена инфраструктура. Ако искаме България да бъде не просто място, където понякога се снимат чужди филми, а държава, която създава и изнася собствено съдържание както Турция например, трябва да мислим стратегически. Това означава политика с хоризонт от 20–30 години, а не решения, продиктувани единствено от краткосрочни икономически интереси и на квадрат РЗП. Именно затова бъдещето на киноцентър „Бояна“ трябва да бъде разглеждано като част от националната стратегия за развитие на българската филмова индустрия, а не като обикновена сделка с недвижим имот.

- Има ли опция да се разработи национална стратегия за развитие на Киноцентър „Бояна“?
- Определено да. Смятам, че това е задължително. Киноцентър „Бояна“ е изграден с публични средства върху държавна земя и в продължение на десетилетия е развиван като национална инфраструктура за българската филмова индустрия. Именно затова държавата има не само право, но и отговорност да гарантира, че той ще бъде съхранен като филмово студио – както като дейност, така и като цялостен производствен комплекс.
Запазването на киноцентъра не означава непременно държавата да го придобие обратно или сама да финансира неговото развитие. Съществуват различни работещи модели. Един от тях е публично-частното партньорство, при което държавата защитава обществения интерес, а частният инвеститор осигурява капитала, модернизацията и международния управленски опит. Друг вариант е привличането на стратегически инвеститор от филмовата индустрия, който не просто да придобие студиото, а да поеме дългосрочен ангажимент за неговото развитие и превръщането му в естествен партньор на българските продуценти, режисьори и творци.
Днес Изпълнителната агенция „Национален филмов център“ изпълнява важна роля като администратор на държавната помощ по Закона за филмовата индустрия.

Това обаче не е достатъчно, за да гарантира устойчивото развитие на сектора. Финансовите стимули са само един от елементите на успешната политика. Без модерна инфраструктура и силен производствен партньор България трудно може да бъде конкурентна на държави като Унгария, Чехия или Гърция.
Едно добре управлявано и модерно филмово студио, работещо в синхрон с национална стратегия за развитие на киноиндустрията, може да се превърне във втория основен двигател за развитието на българското кино наред с държавната подкрепа. От една страна то ще привлича големи международни продукции, които ще създават работа, инвестиции и ноу-хау. От друга страна ще осигурява на българските продуценти достъп до високотехнологична производствена база и възможности за реализация на амбициозни проекти у нас. Точно така функционират успешните модели в държави като Унгария. Там държавната политика не се изчерпва с отпускането на субсидии. Тя създава условия филмовата инфраструктура, частните инвестиции и публичната подкрепа да работят като единна система. Именно това е моделът, към който според мен България трябва да се стреми.
Киноцентър „Бояна“ не трябва да бъде разглеждан единствено като актив, който може да бъде продаден на най-високата цена. Той трябва да бъде разглеждан като стратегически национален ресурс, който може да носи икономическа, културна и обществена стойност десетилетия напред, ако бъде управляван с ясна визия за развитието на българската филмова индустрия.

- Определяте казуса като въпрос не само на собственост, а на национален интерес. Възможно ли да се постигне политически консенсус за бъдещето на Киноцентър „Бояна“, независимо от различията между парламентарните партии?
- Възможно е и дори е наложително. Още след изчитането на моята декларация получих обаждане от кабинета на Евтим Милошев, че ще се сезират по случая. Ще организираме и изслушване на продуценти и други ангажирани с киното професионалисти в Комисията по култура към НС. Този казус е изцяло надпартиен, национален и трябва да бъде разглеждан и решен като такъв.